В Е С Т А
нов автор и поетичните му приказки
Казвам се Руслан Димитров и вече съм на 57 години. Хванете се сега за нещо по-здраво, защото ще споделя с вас една страшна тайна! По професия съм автомонтьор, а поводът, по който ще се опитам да привлека вниманието ви, е, че от време на време... понаписвам нещичко. Това обстоятелство до такава степен обърка биологичния ми часовник, че го превърна в никому ненужна бракма. Наложи се дори да напусна работата си и да потърся някакъв по-лек начин за оцеляване в човешката джунгла. Е, да, ама не! Мъките продължават, а пък те – приказките, които пиша – си се трупат, а на мен все не ми стискаше да се появя публично. Посъбрах все пак малко кураж и ето че предлагам сега на вниманието ви една от тях! Ще се зарадвам да чуя мнението ви! Дори обаче отзивите ви да не са положителни, ще продължа да пиша, защото знаете ли? След толкова много години, изживени в лутане, най-сетне стъпих на верния път. И каквото и да става от тук насетне, за мен няма връщане назад... А пък и не мисля, че върша нещо лошо, само дето е малко откачено, нали? Тъй де, Дявол да го вземе! Живеем в 21-ви век и всичко живо е хукнало пари да прави, а пък там някакъв чудак – вместо да си гледа келепира – седнал върху стихчета да се лигави...?!
Ваш, Р.Д.
МОМЪКЪТ-ОРЕЛ
ЕДНА ПРИКАЗКА ЗА РАЗЛИЧНИТЕ ХОРА
*
След тежък преход в планината,
залисан и покорен от красотата,
не усетих как притъмня.
Омаян от песента на звездите
в съпровод с оркестъра на щурците,
край бистро поточе
в непрогледната дъбрава
до танцуващия огън
потънах в забрава.
От дългия път уморен,
заслушан в шепота на листата,
омагьосан рекичката съзерцавах.
И от вира наблизо,
като пъстърва игрива,
в съня ми пристъпи
приказна самодива.
Докосна ме закачливо,
отметна косите,
усмихна се мило и ме погледна
срамежливо в очите.
А вятърът отнейде далече в гората
довя божествени трели
в странен дует с ромона на водата.
- Слушай внимателно! -
заръча ми тихо.
Щом се събудиш,
иди в селото отсреща!
Намери най-възрастната жена
и от нея ще чуеш невероятни неща!
...И както се появи,
така и изчезна...
На сутринта, все още сънен,
спуснах се надолу по стръмна пътека.
И затаете дъх, мили деца,
защото приказката, която
от тази баба научих,
със свои думи ще се опитам
да преразкажа сега.
Легендата за една горда душа,
с човешкото си послание
вдъхновила ме за велики дела.
Задачата да я запиша
изпълни живота ми с нов смисъл
и в трудния път към истината
стана за мен ПЪТЕВОДНА ЗВЕЗДА!
*
БИЛО Е НЯКОГА МНОГО ОТДАВНА
В долина прекрасна,
отвред обградена с безброй върхове,
до езерце синьо с игрива рекичка
имало тихо балканско селце.
Хората там живели задружно
сръдни и крамоли непознати били,
а утрото ехтяло
от песента на звънчета
на стада многобройни игриви кози.
В колиба от слама, накрай на селото
живеели скромно трима братя.
И както във всички приказки става
най-малкият вършел
най-тежката работа.
- Слушай, братле! -
веднъж Големият казал.
Вече порасна.
От днес ти ще водиш козите на паша!
- А да пазим къщата -
обадил се Средният,
тази трудна задача е наша!
И да не легнеш да спиш
в някоя плява,
че вълци са почнали
да се навъртат тъдява!
Речено-сторено.
Грабнали двамата черга диплянка,
па се гушнали под ореха
в дебелата сянка.
Юнашки захъркали
с бъклици под главите,
зер трудно се пази дом от крадците.
Помаял се за миг малкият юнак,
торбичка нарамил, размахал кривак.
Козите подгонил нагоре по баира
Доволен дори,
че не ще им гледа сеира.
Настанало пладне
и адската жега
стадото навряла
под тръните в сянка.
Оставил юнакът
овчарската гега
и бавно се отпуснал
в сладостна дрямка.
Приказен сън уморен засънувал,
че лети над прашни друми
и селски къщи.
Че като птица се рее в небето
високо над върхове исполински,
гори и полета.
Прибрал се по тъмно,
дори не похапнал
и под топлата черга пъхнал се бърже.
На братовите задявки
отвърнал с прозявки
и съня си от обеда
побързал да свърже.
Тъй в блянове минала близо година
и той все по-често се вглеждал
в небето - океан от коприна.
Мечтаел за полет далеч към звездите
и решение все по-твърдо
се четяло в очите му.
Един ден се изправил пред скалите.
Натирил към селото набързо козите.
Захвърлил торбата и изписаната гега,
па плюл си на ръцете
и започнал да се катери.
С изпочупени нокти и дрехи парцали
стигнал до горе с душа във зъбите.
Погледнал върха. Дори не повярвал,
че е тъй близо
до гнездата на орлите!
- Какво те води, безстрашни юначе? -
странен глас въпроса задал.
Обърнал се бързо, разтъркал очите -
орел с коронка пред него стоял.
Като сребро му блестели перата
в пурпур оцветени били му краката,
а коронката, от злато изкована,
сякаш пламтяла, като слънце блестяла.
- Царю на върхари! -
Момъкът коленичил. -
Владетелю на небесата!
Видях те в съня си
и чуй ми молбата!
Като тебе искам да литна на воля
далеч от всекидневните грижи
на селските хора!
- Ще ти стигне ли смелост? -
попитал го Царят с насмешка. -
На сянката си "Сбогом!" да кажеш
е трудна задача. Безкрайно тежка!
- Царю честити! Аз искам да летя,
а хората ми се присмиват на мечтите.
Раждат се, деца създават и умират,
отдадени на земните неща.
А на мен ми се иска
да докосна звездите.
Не желая като тях да живея
и мечтите си да споделям
само с козите.
Не мога да се примиря
с такава съдба
и с надежда да открия пътека
за душата си клета
идвам при теб с гореща молба!
Моля те, помогни ми!
Дари ме с крила
и нека с вятъра в тях
надлъж и нашир да летя!
Наясно съм с риска, който поемам,
но дори да ми предскажеш,
че ще изгоря като комета -
от опит поне да направя
не ще се откажа!
И ако ми е писано след туй
да се разпръсна в искри,
ще срещна смъртта си щастлив,
защото със тях ще запаля
пожар в душите човешки.
В пепелта му всичките им стремежи,
жалки и смешни,
без следа ще изтлеят.
А на мястото им
ще разцъфне градина от обич
и сред божествените аромати
хората надежда
за по-смислен живот ще намерят.
Замислил се дълбоко Царят-орел
и към долината надолу погледа свел.
Внезапно изправил могъща снага,
разрошил перата и кимнал с глава:
- Да бъде, щом тъй си решил!
Но няма да е лесно,
помни, че съм те предупредил!
Ще трябва да забравиш рода си човешки.
Не го ли направиш, чакат те грешки!
Подскочил от радост малкият юнак,
в дупка в скалите свил си бивак.
Оградил го със съчки, даже и с мъх,
че зимата идвала със студения си дъх.
Ръцете му бавно се покрили с пух
и от старицата, от която
тази приказка чух,
узнах, че страшен студ
бил настанал в планината,
ала все по-големи и топли
растели перата.
Незапомнена зима сковала земята,
под ледена шапка задрямал върхът,
но сгушен в гнездото,
загърнат с крилата,
спял дълбоко Юнакът
в прегръдка с мечтата.
Едно утро висулките пропели
и слънчеви ласки лицето му сгрели.
Събудил се, па се протегнал
момъкът-чудак,
но не с ръце, а със сребърни криле...
но как?!
- Ела при мен! - повикал го Орелът. -
Дошло е време ти да полетиш.
Вгледай се нагоре, високо над предела -
виж, новите ти другари,
очакват те да се решиш!
- Шегуваш ли се с мен -
усмихнал се Юнакът, -
или нещо криво те разбрах?
Скоча ли от тук надолу,
ще се превърна в пух и прах?!
Ядосала се царската особа.
Накриво го погледнал,
дори с малко злоба:
- Аз нали ти казах, че няма да е лесно,
и - да ти призная -
съмнения измъчваха ме често.
Спомни си за големите мечти,
за страшния си път дотук
и как ме убеди.
Всеки сам извършва първия си полет.
Не вярваш ли, че можеш -
по-добре се откажи!
Рекъл и отсякъл гордият орел,
успех му пожелал, а после отлетял.
Издигнал се високо в синевата
и почнал да кръжи с крилатите си братя.
Пристъпил до ръба Юнакът.
Вгледал се надолу със уплаха.
Крилата си размахал смешно,
ала зъберите чакали го страшно...
В миг съдбовен казал си:
"Да става к'вото ще!"
Хвърлил се напред с разтворени криле,
въздуха в перата засвистял,
отворил си очите... "О, чудо?!" -
полетял!
Открила се под него
приказна картина.
Родната му долина
сгушена била
под було от свила.
Къщите от село - мънички играчки
и хора като мравки
щъкали по своите дела.
Зареял се в простора,
от полета пленен,
издигал се нагоре
от вино сякаш упоен.
Плахо се питал: "Дали не сънувам?"
Дори се разплакал -
така се вълнувал.
- Благодаря, Царю, за чудните крила! -
възкликнал омаян. -
В молбата ми се вслуша
и мечтата ми разбра!
Не бих успял без помощта ти,
затова от все сърце благодаря!
- Не на мен! - Орелът се провикнал. -
Благодари на себе си, Юнако!
Дръзна сам да си ковеш съдбата
и ето че заслужи си крилата!
Най-тежкото пред тебе
тепърва предстои:
от братята си трябва да се отделиш,
че върнеш ли се пак при тях,
с мечтите си ще се простиш
и ще станеш отново сиромах!
Минали години.
Над много царства Момъкът летял.
Безгрижно реел се над планини, долини,
но за човешка реч отново закопнял.
Едно утро не издържал
и към родната си къща
вдигнал се и полетял.
Тихо кацнал на земята
пред смаяния поглед
на двамата си братя.
- Ти ли си това?! -
учуден Големият възкликнал.
- И какви са тез' пера? -
страхливо Средният го пипнал. -
Толкова години братята си да забравиш!
Мислехме си вече,
че вълците са те изяли.
- Какви ви вълци бе, братлета! -
Юнакът се разсмял. -
Те от мене бягат
в най-тъмните дерета.
Само сянката ми като видят,
в миша дупка хукват да се крият.
- А от тази перушина -
Големият изпъшкал -
каква ли полза толкоз има?
- Размахаш ли се с твоите крила -
Средният се тръшнал, -
ще прогониш на мига козите,
всички до една!
Прихнал да се смее момъкът чудак
и не можел да им се начуди
на катърския инат.
През смях до сълзи
им гледал лицата оглупели -
зяпали го изумени, като риби онемели.
- Хей, братлета, моля ви, поспрете!
Този път за паша - грижата е ваша.
А мен не ме мислете,
аз нов живот започнах със крилете!
Казал туй крилатият юнак,
па закичил с цвете козия калпак.
Спуснал се към село,
надолу към мегдана -
весел празник на мига настанал.
Писнали кавали, гайди и гъдулки,
захласнали се в него
най-личните девойки, булки.
Всяка искала да се докосне до перата,
че такава прелест никой
не бе виждал по земята.
Спогледали се
двамата му братя.
Завист тежка легнала им на сърцата.
Като змийчета гайтан-вежди свили,
кимнали си зад гърба му
и съдбата му решили.
В късна доба, щом сèлото заспало,
тихо като котки до брат си допълзели.
С ножиците остри, що стрижат се овцете,
с няколко замаха ... и орязали крилете...
Ето че на заран първите петли пропели,
търкал си очи Юнакът като ослепели.
Гледал и не искал да повярва,
че извършена е с него
тъй жестока гавра.
- Защо постъпихте така със мене, братя?
С какво ви пречеха крилата?
Да ме разберете се надявах.
Радостта си с вас да споделя поисках,
ала вместо да ме подкрепите -
душата ми осакатихте...
Подиграхте се с мечтите ми,
вярата в доброто ми отнехте,
а без нея, дори да полетя отново,
животът ми от тук нататък
ще стане бреме -
по-тежко от олово!
- Престани да хленчиш! -
Първият от злоба кипнал. -
Заминавай със козите!
- И много да внимаваш -
Вторият от леглото се провикнал, -
че крадливи са станали орлите!
Гегата захващай - ето ти мечтата!
Ямурлука си намятай,
пò ще ти приляга от крилата!
Де се е чуло и видяло
козар с кокоше наметало?!
Що е станало по-сетне, нямал спомен.
Блъскал се в дървета,
спъвал се във камънаци,
лутал се без памет в гъсти храсталаци.
Светнало му пред очите,
щом отново се изправил пред скалите.
Стиснал зъби, преглътнал си сълзите
и запълзял повторно
към гнездата на орлите.
Някога задачата била
безкрайно трудна,
а сега изглеждала безумна.
Блъскали го с дива ярост ветровете,
камъните се отронвали изпод нозете.
Много пъти аха-а, да полети надолу,
но ето че отново
бил в краката на Орела.
- Прости, Царю, че не те послушах
и платих с мечтата си, уви...
От радостта си замаян,
при хората се завърнах
и ето ме отново пред тебе,
коленичил... окаян...
Не вярвах, че злобата
е тъй всемогъща,
та всичко, което пред себе си срещне,
дори сътворено от камък да е -
с едно докосване само -
и тутакси в пепел
би могла да превръща?!
Дори за момент не допусках,
че моите братя тъй ще постъпят
и че вместо с цветя и усмивки,
със змийски букети
ще застанат на пътя ми!
Каквото и да добавя в своя защита
от тука нататък не би имало смисъл...
Моля те, Царю,
забрави глупостта ми
и върни ми крилата!
Приеми ме обратно
във волното братство
и докато дишам, ще следвам словата ти!
Тъжно го изгледал царят на орлите.
На мястото на нявгашните му
криле разкошни,
сега стърчали остригани останки,
жалки дрипи.
Като от майка нероден тогава
изглеждал нашият юнак,
а сега нито като риба, нито като рак.
- Не ти прошка трябва да ми искаш,
а аз от теб, Юначе!
Крилете ти отново ще пораснат -
закълни ми се обаче,
че от тук нататък не ще докоснеш
човешко същество.
Направиш ли го, па макар за миг дори,
птица ще останеш до последните си дни!
Исках да направя
най-щастливия човек,
а създадох най-нещастния орел.
Ала можех ли да зная,
че съветът, който ти дадох,
ще те превърне в затворник
зад вратите на Рая?!
Трябваше да се досетя,
че не ще ме послушаш
и че тъй ще постъпиш.
Длъжен бях, виждайки
този пламък в очите ти,
да бъда нащрек
и да предвидя следващите ти стъпки.
И с горчивия си опит,
натрупан с годините,
да бдя над теб неотстъпно.
Помниш ли думите ми, когато
за пръв път
допълзя до краката ми?
Опитах се тогава
да те предупредя предпазливо,
че сдобил се най-сетне с крилата,
които тъй страстно желаеше,
ще трябва да се отдръпнеш
от човешките очи завистливи.
Но... сега като те гледам,
виждам, че разбрал си ме криво...
Вече не помня откога
от тук, от скалите,
хаира на хората наблюдавам -
уж все нещичко смислено правят
и уж всички за полет мечтаят?!
Ала щом се сблъскат
с природните сили,
като подплашени мравки
хукват да се крият.
Търсят убежища по дупки в скалите,
нарамили покъщнината си
и всичко, което им се свиди.
Други пък укрепват мравуняците си,
тръпнат от ужас в жалките си колиби
и - щом опасността ги отмине -
отново поглеждат нагоре
със сърца горделиви.
И ако все пак някой от тях
приеме от свободата причастие,
поема върху плещите си
огромен товар.
За завистта им става
удобна мишена
и върху главата му се стоварват
планини от нещастия.
Знаех,
че щом те зърнат с крилата,
хората ще те намразят
и ще отприщиш на злобата им реката.
Логиката им е такава?!
Посредствеността не им позволява
да преглътнат факта,
че някой измежду тях
е намерил куража
да следва мечтите си...
Да предизвика съдбата си
и въпреки всички природни закони -
поне да опита - да литне на воля,
а пък те като скакалци да подскачат.
И ако при опита си
този смелчак стъпи накриво,
засипват го с подигравки,
от смях се превиват.
Цвилят, сякаш празноглави катъри,
придържат стомасите си,
за да не се пръснат от кикот
и - развеселени от наивността му -
от радост дори започват да плачат.
Тъй де?! Все пак човекът
е създаден да пълзи по земята
и земни да му бъдат делата,
а не - окрилен от фантазията си -
да лети в небесата
и всеки, който дръзне
да се отклони от общоприетите догми,
става черната овца в стадото им
и за деянието си веднага...
бива наказван?!
Сигурен бях,
че всяко твое перце
ще заседне като трън
в очите им слепи.
А пък аз какво направих?
Вместо да те предпазя
от уруките им змийски -
зареян високо в небето -
всеки ден благодарях на Бога,
че ми изпрати великолепен наследник.
Чувствах се най-щастливия цар
и намерил за делата си
най-сетне достоен приемник,
забравих, че от потекло си човешко.
Възгордях се с творението си
и за гордостта си
бях бързо наказан от Него,
като ме изправи отново
очи в очи
с дивака в човека.
Изтървах те от взора си
и тутакси злобата и завистта му
творбата ми
(за кой ли път!) се опита
да превърне във пепел...
Тъй че, синко,
престани да се самосъжаляваш!
Не търси у себе си вината,
а прости на стареца грешката
и си извлечи поука в бедата!
Удара, който ти нанесе Съдбата,
приеми със достойнство
и нека той те направи
още по-упорит във борбата!
А пък с опита, който натрупа,
ще станеш по-мъдър
и един ден със делата си
напиши нова житейска наука -
по-запленяваща с красотата си!
Чудно ми е все пак,
като те гледам...
Нима не бе разбрал,
че в света човешки - толкова себичен -
какъв огромен грях си сторил,
ставайки различен?
Хората са странни твари.
Всички искат да летят!
Но полети ли някой, дружно дърпат.
Сизифови усилия полагат -
дано го приземят!
Изрекъл Царят словата си.
Момъка бащински по главата погалил
и той тутакси дълбоко задрямал.
А щом пролетта
с песните на птички запяла,
Юнакът отново разкършил крилата
и се зареял пак в небесата.
И навярно тъжната му история -
изпълнена с трагична поука,
с послание към бъдните поколения, ясно -
хората не биха разказвали,
защото всички щели да го забравят,
ала се случило нещо ужасно
и то променило на мнозина съдбата.
Там долу, в долината
адът сякаш се разтворил
и сред стонове и вопли
ръкавите запретнал Сатаната.
Тогава нашият герой
чутовен подвиг сторил
и с него се превърнал във легенда,
очаровала ме с красотата си.
И щом я чух -
зяпнал старицата в устата -
почувствах, че никога
покой не ще намеря,
ако доблестната му постъпка
оставя невъзпята.
Безброен враг в царството нахлул.
Пламнали села, каваци и паланки,
кръвожадни орди
красивата страна залели,
смъртта простряла тъмната си сянка.
Навред грабежи, писъци, палежи,
лумнали пожари сред ниви и гори.
Хиляди копита земята разлюлели,
не само всички млади люде,
но и старците заробили дори.
По козите пътеки плъзнали рояци
и към долината на Момъка-орел
втурнала се многолюдна сган диваци
с удари на барабани и писък на зурни.
Завардили им пътя селските юнаци,
дори жените и децата,
и всичко що е годно от селата,
но устояли кратко на вълната.
В неравна бран погинали мнозина
и многоглава хала
срещу долината зинала.
Над селото огромна паплач
в боен строй се подредила,
а на всички живи оцелели
душите им се свили.
Дервиши от хашиш опиянени,
с очи изцъклени и подивели,
с крясъци, смразяващи кръвта,
танца на смъртта подели.
Нашарили си с глина главите уродливи
и като пируващи чакàли
срещу слънцето завили.
Най-отпред им се изпъчил Атаманът
в доспехи тежки от позлата.
С очи, за кръв искрящи,
вдигнал си ръката
и сганта, жадуваща за плячка,
тръгнала в атака.
Внезапно от небето,
като мълния свистяща,
спуснал се Орелът-момък
и - сред възгласи на изненада -
грабнал го и го понесъл
над ордата ревяща.
Вдигнала се олелия страшна.
Как тъй, нападнала ги сам-самичка
някаква си твар летяща
и без да се уплаши от страшната им сила,
като на шега водача им пленила?!
Бръмнали тетиви.
Като стършели свирепи
стрелите полетели,
но на пътя им с криле разперени
се спуснал Царят на орлите
и като броня посребрена
прикрил го със гърдите си.
Изведнъж небето потъмняло.
Хиляди орли слънцето закрили
и фантастично войнство -
многобройни бойни ескадрили -
впуснало се в битка
да спасява царя лекокрили.
Вдигнали дървета и камъни ронливи,
и вятърът на помощ се притекъл -
добавил им в крилете още сили.
Полетели,
грабвайки ги с ноктите бодливи,
и градушка смъртоносна със свистене
изсипала се над стъписаното племе.
А Юнакът-крилоносец
все по-високо се издигал
и с последни сили
стигнал чак до облаците сиви.
А в краката му - същинско диво яре -
се мятал Атаманът,
ревял от ужас, молел за пощада,
чак скубел си брадата.
- Върни се долу, за да грабиш! -
изрекъл Момъкът крилат.
И позлатена бомба чудновата
полетяла с рев и клетви към земята
и като делва, пълна с мръсотия,
пръснала се сред войската.
Настанала страхотна тупурдия.
Сред редиците им сякаш
се развихрила фурия.
Ревнала от страх тълпата
и по козите пътеки
полетяла кат лавина.
Стъпвали един връз други,
тъпчели се по главите
и измрели мнозина.
Отдъхнала си долината!
И птичките отново огласили гората.
Весели песни запели децата.
А горе на върха,
от пожарите обвит в мъгла,
крилатите братя отпуснали морни крила.
- Ранен си, Царю! - Момъкът възкликнал. -
О, Боже!
Навсякъде в теб има стрели!
- Да ми помогнеш вече
с нищо не можеш! - отвърнал Орелът. -
Да поговорим за теб,
за мен не мисли!
Направи значи своя избор,
от днес нататък птица ти бъди!
За хората недей да страдаш,
защото алчността и егоизмът
им докараха безброй беди!
Туй рекъл Царят на орлите,
коронката свалил с треперещи криле,
на главата му с въздишка я положил
и тъжна изповед подел:
- Ти сега си Царят
на небето - господарят!
Чест е да живееш сред орлите,
а цар пък да им станеш, значи,
че достойно изживени са ти дните!
Някога отдавна... бях човек,
страдах, лутах се, мечтаех
и постъпих като теб.
Самичък си избрах съдбата -
да нямам дом, да нямам братя.
В живота препусках, като вихър летях.
Пожелаех ли нещо - веднага го грабвах,
непознато за мен бе чувството страх.
И навярно до днес
щях да я карам така,
но Съдбата един ден ме срещна
с прекрасна жена.
Усмивката й беше като утринна роса,
а очите й - по-сини от полските цветя.
Бе приказно красива,
а душата й - унила.
Съпруга бе на Великия боляр.
Омъжена насила беше
за старческата му снага
и двама сина имаше от него,
но чезнеше във самота.
Непознато чувство бликна,
просто ей така...
Обикнахме се до полуда,
нехаейки за нищо по света.
Не бях подозирал до този момент,
че в себе си носех сърце на поет.
Роди ни се и син,
и той се водеше болярска рожба,
но плъзна хорската мълва:
че на старец младенец не му подхожда
и че нещо гнило се крие зад това.
В двореца живееше една сибила
с огромна власт над стария сатрап,
а магиите й имаха ужасна сила.
С тях накарала веднъж бе даже
брата да погуби брат.
Досетила се бе за нещо вероятно,
а може би ни беше проследила
и досущ змия отровна
интригата в палата се промъкна
и тайната ни бе разкрита.
И тъй боляринът разбра.
Разправата бе страшна.
Любимата ми хвърли във тъмница,
децата си прогони във гората,
а мен в скалите
тук наблизо прикова.
Не се измина дълго време
и моята красива фея посърна, залиня.
От мъка по децата - непосилно бреме -
след тежка болест си замина от света.
Увяхнаха цветята, угаснаха очите,
светът изгуби синия си цвят.
Занемях от болка и си проклинах дните.
За майка ти говоря, сине,
защото аз съм твой баща!
Великият болярин пък стана жертва
на дворцови сплетни.
Сибилата оплете в кòзни враговете му
и в тъмна нощ няколко кинжала
прекъснаха без време земните му дни.
За мен една орлица се погрижи.
Хранеше ме, носеше вода,
а след смъртта на господаря
ми предложи оковите да смъкне
в замяна на корона и крила.
Зарекох се тогава
в бран да поведа човешката душа.
Съдбата ми била такава -
да воювам, без да се щадя,
срещу злобата и завистта.
И ето че дойде и ти.
След дълъг път намери моите следи,
но дните ми са вече преброени.
Настъпи времето духът ми
при майка ти да отлети!
Орлите, сине, не умират във гнездата -
такава е тяхната съдба.
Писано им е царе да бъдат,
гробници да нямат
и без граници царствата им да останат.
Не съжалявам!... И прости!...
За сбогом кимнал му с глава,
издигнал се високо,
сетне свил крила.
Полетял като камък в пропастта
и никой повече не го видял...
——
Мили дечица!
От съня ми в гората
отминали бяха няколко нощи,
когато стар мой приятел
ме покани на село, на гости.
И щях да забравя странния сън,
ала каква стана тя,
щом от двора надникнах
и зърнах малчугани отвън?!
Наобиколили бяха румена баба,
а тя пък предеше къделя
и се усмихваше благо
с беззъба уста.
Разказваше им приказка
за някакъв момък,
живял някога много отдавна
и който летял със крила.
Те пък я зяпаха с очи ококорени,
с дъх затаен и устенца отворени.
Извадих от къщи трикракото столче,
приседнах наблизо
и от разказа очарован,
с двуцветен молив и многоцветно настроен,
записах думите й,
обзет от странно предчувствие -
неспокоен.
Внезапно едно от децата подскочи
и с ръчичка нагоре посочи:
- Ето го, той е това!
Нашият момък с орлови крила!
Като на шега
главите си вдигнахме всички
и - както очаквах -
летяха над нас всякакви птички.
Прибрах се набързо след туй у дома
и занизах стихове смели
за чистата детска душа.
Хората си предавали тази история
от уста на уста
и като във всяка легенда
добавяли по нещо от себе си, ей така...
Чух я и аз след много години
и ето че я разказах сега.
Вие, милички мои дечица,
тази приказка добре запомнете,
а един ден, като пораснете,
от себе си някоя дума добра добавете.
За крилатия юнак, който
самотната съдба на птица предпочел
и от любов към хората,
се отрекъл от себе си,
а накрая се превърнал в орел.
И при всяка буря, светкавица и тътен
към долината се спускал
от върха си непристъпен.
С разперени криле могъщи,
закрилял хората, бдял над къщи.
Извисил се над всички,
с планината се слял.
Духа си вградил в страховита скала,
а за мнозина от нас
станал красива МЕЧТА.
Може да е било тъй, а може би не.
Дори да е измислица всичко било,
пред мъдростта на народа ни
падам на колене.
И ако все пак това не е било,
защо ли тогава тук
местните хора
нарекли скалата "Орлово гнездо"?!
КРАЙ
Рождество Христово
Здравейте, уважаеми!
Извинявайте, че отново се натрисам на вниманието ви, но мисълта, че приказките, които написах, могат хей тъй просто да изчезнат, не ми дава покой.
Добри или лоши, те трябва да видят „бял свят”, а пък аз не мога да намеря необходимите средства за издаването им. Слава Богу, живеем в двайсет и първия век и Интернет съществува!
Желая ви приятно четене и най-смирено чакам отзивите ви!
Очаквайте и други!
Ваш,
Р.Д.
С ЛЮБИМИ ДЕТСКИ
ГЕРОИ
Приказки за малки и пораснали деца
ЗАЕШКИ НЕВОЛИ
Заю Баю морковчета посади.
Цяло лято ги полива и плеви,
а щом настъпи със злато есента,
листата им пораснаха като гора.
Тръгна Заю да ги вади.
Мотичка като вихър развъртя,
копна той, но... що да види?
Къртът ги отмъкнал през нощта!
Почна Скокльо да се вайка,
що да прави, хей, сега?
Зима мразовита наближава -
как ще я изкара без храна?!
Заплака зайчето и занарежда,
та разплака цялата гора.
Свраката дочу го и акъл му даде -
къртовата дупка да напълни със вода.
Вслуша се в съвета малкото юначе.
Разбра, че няма смисъл повече да плаче.
Плю си на ръцете, па отби реката
и градината потъна под водата.
От дупката изхвръкна
Къртът като тапа,
прошка му поиска, падна му в краката.
Морковчетата му върна веднагà,
глава виновно сведе, грешката призна.
Ала зимата къде ли ще прекара той сега?
Прости му Заю
и другарски го прегърна.
(Все пак извини се Къртът
и всичко честничко му върна.)
И тъй,
двамината във заювата дупка
Новата Година срещнаха
в побратимска прегръдка.
УСЛУЖЛИВАТА ЛИСАНА
Да се подслади със медец
реши гладна Мецана.
Бръкна в хралупата пчелна –
хем си похапва,
хем две делви да пълни захвана.
Че като се разгневиха пчелите!...
Уплаши се Меца.
Гушна гьрненцата, пълни с медеца.
Хукна към реката
през тръни и храсталаци,
а по петите я погнаха
жужащи рояци.
Търти да бяга Мецана,
а насреща – хитра Лисана:
- Бабо Мецо, накъде така си полетяла,
та едва не ме отнесе
като бясна хала?
- Бягам, Лиске, към реката!
Ох, сестро, веч' не ме държат краката!
Мед поисках да похапна,
ала май се поувлякох
и стана тя, каквато стана,
та затуй сега ме гони
пчелната охрана.
- Ех, че глупава си, бабо Мецо! -
закиска се Лисана.
Намериш ли пчелин в гората,
ума си губиш, полудяваш,
сякаш си открила злато!
Направо късаш ми душата,
но няма как - ще те спася в бедата!
Гърнетата при мене остави,
а ти се скрий отсреща в гъсталака!
Тихо стой! Не мърдай,
докато не те отмине
пчелната заплаха!
Знаеш ме какви неща умея.
Хитрост някаква ще изнамеря,
но кожуха ти ще отърва
от страшната потеря!
Послуша я лакомата Меца
и на Лиска повери медеца.
Напъха се във храсталака
и се зарови цялата в листата.
А нашата хитра Лисана
да копае дупка захвана.
Делвите в нея зарови,
с опашка приглади земята,
пораздърпа си дрехите
и жално се просна в тревата.
Почна да вика и ниже закани,
сякаш прегазена беше
от стадо луди глигани.
Дочуха я пчелите,
изпразни се пчелинът
и при Лиса наежена долетя
цяла дружина.
- Какво ти става бре, Кумо Лисано? -
най-старшият я попита.
Защо се въргаляш
с това руно препрано?
Каква е таз' олелия,
та изплаши всички животни
в наш'та кория?
- Ох, пчелички мили! -
захвана наш’та хитрана.
Тъй както лежах си на припек,
сгази ме щура Мецана
и като хала се бухна
ей там, в гъсталака! -
завайка се тъжно, даже заплака.
Старейшината вдигна ръката,
па свирка извади, засвири.
Под строй роякът изтегли жилата
и рота позлатени стражари
се втурна в бясна атака.
Че като настана една олелия,
разлюляха се храстите -
сякаш се вихри фурия.
Ревна от болка Мецана
и, надупчена цяла,
плю си на петите и... дим да я няма!
А Лиса скочи в реката
и си посипа с пясък главата.
Из гората се затътри като пияна,
а насреща й - отново
побесняла Мецана.
- Каква я свърши бре, Лисано? -
страшно ревна наш'та горкана.
Уж дума даде да ме скриеш,
а здраво място по мен не остана!
Кожуха ти от бой ще съдера,
но медеца где си скрила
хей сега ще разбера!
- Ох, бабо Мецо! -
хитрушата започна да нарежда
и лапите размаха,
сякаш е запрела прежда.
- Тъкмо делвите да скрия
и ме нападна жужащата фурия.
Жилещи пълчища -
изпълнени с омраза -
като скакалци ме налетяха.
Нажилиха ме тъй жестоко,
че гледай как ме подредиха -
кожухчето ми на решето
след атаката замяза!
Бях ти обещала,
че гърнетата ще скрия
и хукнах презглава със тях
към най-далечната кория.
Ала както тичах аз, горката,
спънах се о върбалаци
и паднах право във реката...
А пчелите разгневени
над главата ми кръжаха,
искаха да ме удавят -
същински стършели жужаха.
Сетих се тогава, що да сторя -
отскубнах си една тръстика
и с нея дишах през устата,
та успях да им избягам,
ала с триста зора!
Хваната за корени и камънаци,
по дъното пълзях
сякаш жаба кривокрака,
но изтървах гърненцата с медеца,
тях изгубих нейде под водата...
Въздъхна тъжно Мецана
и поиска прошка от Лисана.
Към гората се затътри,
цялата във рани.
Гладна беше, гладна си остана!
А нашата хитранка,
след като до дъно делвите облиза,
излегна се щастлива
на слънчева полянка.
Унесе се доволна в дрямка
и тъй преяла беше,
че домързя я даже
да потърси сянка.
ЗЛАТО
Красива пеперуда пърха в здрача.
От цвят на цвят прелита,
търси си храна.
С хоботчето отпива
от прохладната роса
и ето че в петуния лилава
попада на задрямала пчела.
Захласна се със завист
в носията й позлатена.
- Нима е справедливо?! -
възкликна възмутена.
Едни да бъдат толкова богати,
а пък други - като мене -
цял живот да тънат в бедност
и да нямат едно мънисто по крилата?!
Събуди я внимателно, вежливо
и почна да я моли най-учтиво:
- Здравейте, прелестна госпожо!
Вие сте така богата и красива!
Не бих искала съня ви да тревожа,
но две пендари бихте ли ми подарила,
та с тях и аз да понагиздя
премяната си сива?
Сънена, пчелата позлатена
скочи, люто разгневена:
- Що дириш тука? Това е мое цвете!
Мястото за мен едва достига,
камо ли за двете!
Тази петуния красива
аз съм посадила
и цяло лято със своите сестрици
сутрин я поливам!
А щом вечер се разтвори
и се превърне в приказна фуния,
със златния прашец покривам
празничната си носия.
Тъй че, щом ти трябва злато,
труди се като мен сърцато!
Махай се от тук веднага,
инак търсиш си белята!
Пеперудата въздъхна тъжно
"Уф, колкото богата -
толкова и зла!"
и през прозореца отворен
до мене долетя.
Като омагьосана от светлината
взря се във свещта.
Възкликна "Ето го!
Най-сетне си намерих злато!"
и пред изумения ми поглед
пламъка прегърна,
а после нещо изпращя...
ЩЪРК, ЖАБОК И СМОК
В зелено блато, край един поток,
Щърк си хванал тлъст жабок.
- Чакай, Щръкльо! -
Жабокът се развикал.
Моля те, не ме поглъщай!
Пощади ме и ти обещавам
приказна закуска!
"Брей, да се не види! -
възкликнал Щъркът изненадан. -
На този тарикат закръглен
май животът му се свиди?!
Я да видя
що ще ми предложи във замяна?
Какво пък, тази сутрин
и без закуска може да остана."
Разбрал Жабокът, че се колебае,
и с молби горещи отново го подхванал:
- Брат бъди ми!
Остави ме да се радвам на живота
и ще ти посоча за награда
змийска дупка край потока!
В нея дреме смок така голям,
че не ще успееш да го глътнеш сам.
Но ще трябва първо да ми обещаеш,
че оттук насетне
семейството ми, а и мен самия
на мира ще оставиш!
Съгласил се Щъркът, пуснал го в тревата,
любопитно го погледнал
и скръстил пред гърди крилата:
- Добре, така да бъде!
Но не си помисляй да ме мамиш!
Отгоре ще те наблюдавам -
опиташ ли се да избягаш,
отново ще те хвана!
Изрекъл страшната закана,
разперил вихрени крила,
обещал дори в бедите да го брани,
след което отлетял.
Отдъхнал си Жабокът,
спуснал се покрай потока
и храбро се изправил
пред дупката на Смока.
- Хей! - отдалече се провикнал. -
Я се събуди!
Готов ли си за сделка ми кажи?
Смокът се разбудил и разшавал.
Възкликнал: "Гледай ти,
каква приятна изненада?!
Откъде ли се изтърси тука
това заекващо плямпало?
Вчера с плъх охранен -
ех, похапнах си чудесно!
Стига ми дори за месец!
Ала друг път толкоз лесно
такъв жабок дебел
кога ли ще си хвана?
Щом Съдбата ми го праща-
ще се понапъна и ще го излапам!
Но за да го спипам неподготвен
и да се поздравя с успех накрая,
трябва - преди това да стане -
роля на глупак да изиграя!
Не ми изглежда аджамия -
явно-о-о нещо е намислил...
Но-о-о пък аз съм стар ловджия
и на бас се хващам с всеки,
че ще го измамя
и към вкусното меню от снощи
като десерт ще го добавя!”
Ала хитрото му земноводно
отдалече крякало спокойно,
а да го докопа чак от там
със търбуха си претъпкан
направо не било възможно!
Налагало се значи
или към себе си да го подмами,
или разстоянието да скъси...
Да приспи бдителността му
и едва тогава атака да подхване!
"Да видим как ще стане!" -
рекъл си потайно,
от дупката глава подал,
понаместил тяло - ужким нехайно! -
и взел със приказки да го омайва:
- Добре де, далаверата каква е? -
просъскал, уж заинтригуван,
и стъклен поглед във жабока вперил.
Сетне се измъкнал още малко,
разстоянието внимателно измерил
и разпита си подновил -
наглед съвсем добронамерено:
- Знаеш ли?
Очарован съм от храбростта ти!
Но каква ли трябва да е твоята файда,
та тъй смело се навираш в моята уста?
Не мога да повярвам,
че хей тъй, просто
сделка ми предлагаш,
или може би ще искаш
от мене някаква закрила?
Кажи, храбрецо славни!
Натрупаният опит ми подсказва,
че за визитата си височайша
вероятно имаш основателна причина.
Нали е тъй, юначе?
Хайде, казвай що те води,
пък тогаз – ще видим!
Задал въпросите си Смокът,
па протегнал се нехайно.
Глава заклатил кат’махало
и снага започнал да навива
в могъща, жилава пружина.
Кикирякът потреперил.
Учудил се от себе си безкрайно,
откъде ли силици намерил.
Подготовката му наблюдавал с ужас.
Надул страхливо бузи,
ала на паника не се поддал.
Дръзко пазарлъка продължил
и, сякаш закован на място,
изпънат като истукан стоял:
- Дойдох да те предупредя!-
квакнал, привидно разтревожен.
Над тебе е надвиснала беда!
Пази се осторожно,
че там, отгоре, от небето
гладен щърк те дебне,
разперил двуметрови крила!
Толкова е силен,
че пипне ли те, да избягаш
не ще имаш никаква възможност!
В замяна искам семейството ми,
а и мен самия да забравиш
и да търсиш другаде храна!
Рекъл туй Жабокът,
ала ние вече знаем
що замислил Смокът...
Внезапно се развила страшната пружина
с една ми ти уста огромна, зинала.
От леговището си
с ликуващ възглас излетял,
краката му захапал
и бавно почнал да го лапа.
Нашият познайник се разкрякал,
вдигнал страшна врява
и ето - от небето
щъркелът се спуснал сякаш хала.
Грабнал змията зад главата,
а храбрия наш приятел
пуснал цял и невредим в реката.
В изпълнения с превратности живот
от все сърце късмет му пожелал
и натоварен с тежката си плячка
към гнездото отлетял.
Оттогава
щастливото семейство на Жабока
запяло песен във потока
за печалната съдба на Смока.
Една нощ и аз я чух
и си помислих,
че нищо странно няма
в тази змийска орисия.
Та нали със всеки
тъй се получава,
поддаде ли се на лакомия!
Шеговитият й пък припев -
"К`ва, к`ва- к`ва, к`ва...
К`ва бе я замислил,
ала к`ва стана тя?!" -
кара ме да се смея
дори във съня!
И защо ли чак толкова
се превивам от смях,
след като съдбите на всички ни
предопределя нетърпящият отказ,
всесилен СТОМАХ!
К’ва-к’ва!
ВЪЛЧИ ПАТИЛА
Вълчо
на чобаните реши да погостува.
Запаса два пищова
и сабя дамаскиня,
па наметна тъмна пелерина.
Шапката нахлупи ниско над челото
и се спусна надолу към селото.
До овчарските колиби
тихо се промъкна
и агънце-сукалче
успя да си отмъкне.
Ала късметът му дотука беше,
внезапно го напусна
и започнаха бедите -
усетиха го два едри селски песа.
От засада внезапно налетяха
и с острите си зъби
пелерината съдраха.
Агънцето върнаха в егрека,
хвърлиха на Вълчо здрав пердах
и прав път му пожелаха.
Плю си Вълчо на петите.
Хукна към гората,
но на полянка край реката
със сърничка миловидна
сблъска го Съдбата.
Че като потекоха едни му лиги
и празният стомах засвири...
За пищовите поиска да се хване,
ала беше ги изгубил нейде във борбата -
пусто да остане!
Що да стори?
Празен беше му стомахът,
ала помнеше добре рогата
водачът на сърните как веднъж размаха
и оттогава, целият във рани,
отдалеч заобикаля тяхната поляна.
Тъй раздърпан и окалян
на просяк реши да се престори.
Подпря се на една тояга
и закуцука с вид окаян:
- Моля Ви, Принцесо! -
шапката за милост си поднесе. -
Помогнете ми в бедата,
че вече хич не ме държат краката!
Жалостиво го изгледа
малката сърничка
и с усмивка му поднесе
букет от ягодки с тревички.
В мига, във който доближи го,
хвърли Вълчо дългата тояга,
метна я на рамо
и хукна в бяг да бяга.
Ала сметката му крива се оказа
и преди да стигне до гората,
Еленът го затисна със рогата.
Че като го почна със копита...
Затанцува по гърба му
щура ръченица.
Кожухът му хайдушки
започна да се къса,
превърна се във жалка дрипа.
О-ле-ле-леее...
От лакомия пуста,
как ужасно го закъса?!
По цялата морава
разлетя се козина
кат’ суха плява.
Най-сетне, ала с триста зора,
от бодливия чатал
успя горкият тяло да измъкне
и със вой до небесата -
сякаш демони го гонят по петите -
хукна в бяг да бяга презглавата.
Тюх, да се не види!
Що е имало снага юнашка да препати?!
Тъй претрепан, целият в парцали,
през гората се затътри,
в черни размисли улисан.
Не щеш ли, ето му насреща Кума Лиса:
- Накъде си се запътил, Куме? -
попита нашата хитруша.
Тъй зле изглеждаш,
сякаш от небето паднал си –
като презряла круша!
- Ох, Лисано! -
почна Вълчо да се вайка.
Пипнаха ме снощи селските пазачи,
после ме премаза Еленът със копита.
Помогни на сиромаха,
че кожуха ми от бой съдраха
и от глад крака преплитам...
Хитро го изгледа умната Лисана
и много отдалече тънко го подхвана:
- Ех, Куме, щом дотук си я докарал,
ще ти дам идея, а ти я преценявай!
В къща в края на селото
да нападнем курника задружно.
Щом ти дам сигнал,
със петела - да не вдигне врява -
ще направиш всичко нужно,
а ярките на мене ще оставиш!
Да не вземеш нещо да забравиш!
Свършим ли си работата тайно,
сетне ще делим по равно!
Склони гладникът. Що да стори -
гладен беше, та не можеше и да говори.
Към къщата се спусна през бостана
и зачака сигнала на Лисана.
Ала хитрата Кумица,
вместо да го следва по петите,
под листата се зарови
на близката черница
и скрита тъй зачака
вълчата атака.
Чака той, чака, чака,
а от глад главата му се мае,
гладен пък да дебне още -
где ще му излезе краят?!
И без много да му мисли,
метна се върху петела,
ала работата отново не потръгна...
и този път оказа се дебела.
Петльо се развика с цяло гърло
и лавнаха от село всички псета,
па се съюзиха
и страшна хайка се разгърна.
Търти Вълчо пак да се спасява,
пусна и петела,
ала този път не се отказа
селската потеря.
В луда гонка стигнаха реката.
Скочи Кумчо във водата,
но на камък главата си удари
и на дъното завинаги забрави
гладните кошмари.
А хитрата Лисана,
след като тъй цяло село
без пазачите остана,
с кокошките направи такава веселба,
че перушината им чак до мене долетя.
СТЪРЧИОПАШКАТА И ЩИГЛЕЦЪТ
На камък до река пенлива
Стърчиопашката заниза песничка игрива.
Като диригентска палка
опашката навири
и оркестър от щурчета
тутакси засвири.
Гръмна музика в гората,
та дъх затаиха рибки, раци.
Водни кончета и жабки
почнаха да й припяват,
а рояк красиви пеперуди
бръмбарите взеха да задяват.
Щом песничката свърши,
с крилца запляска възхитена.
Благодари на хора с реверанс,
а на оркестъра целувка прати -
истинска актриса съвършена!
И както често става,
появи ли се на сцената талант,
тълпи от почитатели го обкръжават.
Тъй на камъка до нея кацна
гиздав Щиглец с шарена премяна.
Ала вместо да я аплодира,
почна да я имитира
и на дрешката й сива
взе да се присмива:
- Брей, Сивушке!
Та ти била си талантлива?!
Ала тази грозна перушина
поне със цвете да беше украсила!
Песента ти ми хареса,
умееш приказни неща с гласа си,
но преди отново да запееш,
по-напред се скрий в онези храсти!
Засрами се Сивушка
и към гората отлетя,
че щом до нея
Щиглецът крила разпери,
почувства се най-бедна на света.
Скри се в клоните на гъста драка,
невидима за всички стана
и отчаяна от простичката си премяна
горчиво се разплака.
Внезапно над храстите бодливи
висна страшна сянка.
Като перест облак слънцето закри
и сложи край на горската седянка.
Взря се във небето малката Сивушка.
Изтръпна й сърцето, щом зърна
Ястреба да се навърта
и със зоркия си поглед,
нищо непропускащ,
зад всеки храст и всяка клонка
за плячка да надзърта.
"Брей! - рече си тогава. -
За Щиглеца опасност се задава!"
После, без да се помайва,
полетя отново към реката.
Тупна като камък върху него
и разпери си крилцата.
Тихо му пошепна:
- Не мърдай, Щигльо,
ако ти е мил животът!
Гъкнеш ли - ще се простиш с перата!
Ний двамата в обяд ще се превърнем,
а песента ми ще остане недопята.
Та ето, от небето
Ястребът се спусна.
Кацна на изсъхнала върба
и изненадан, че нищичко не шава,
невярващ поглед в камъните взря.
- Гледай ти, каква измама! -
промърмори със досада.
Навярно вече недовиждам!
После отлетя...
Щом опасността отмина,
Сивушка скочи и запляска със крилца,
а Щиглецът засрамен й предложи
най-красивите пера.
- Ама че си глупав, Щигльо! -
Стърчиопашката възкликна. -
Красотата виждаш само в пъстротата?!
На никого не се присмивай вече
и ще те обикнат всички във гората!
Оценявам жеста ти,
подаръка приемам от сърце!
И щом не възразяваш,
ще взема синьото и бялото перце!
С тази новичка премяна
по-добре ще се прикривам
и за зорките очи на злия Ястреб
още по-невидима ще стана.
Разделиха се с прегръдки.
Винаги да си помагат обещаха
и след пожелания за нови срещи
по гнездата отлетяха.
А щом Мъдрецът Бухал
за случката дочу,
доволен се усмихна и надяна очилата.
Отскубна си най-тънкото перо
и с него нова приказка написа.
Обърна сетне другия му край
и четчица направи, със която
с търпение на иконописец
творбата илюстрира пребогато.
Завършил я най-сетне,
заслушан в песничката на листата,
уморено той въздъхна
и разкърши си крилата.
Подреди рисунките да съхнат,
огледа ги с критичен поглед -
вечно недоволен.
Намести сетне отново очилата,
почеса се замислен зад ухото
и творбата си накрая
с изящен почерк посвети
на любимата си Сова.
ЗАВИСТЛИВИЯТ КОМАР
В топла вечер в тъмната гора
настана в миг страхотна веселба.
Мъничката гиздава Светулка
пристана на Щуреца -
виртуоза на гъдулка.
Завихриха се кòпаници, ръченици,
извиха се безкрайни весели хора.
Ала за женитбата дочу Комарът
и на радостта им завидя.
Спусна се безшумно на земята
и до празничния огън допълзя.
Веждите навъси злобно,
като стършел гневно зажужа.
Щом сватбата утихна
и в сън унесен мегданът опустя,
жарта започна да разравя,
размаха тънките крила.
Тлеещия огън тъй раздуха,
че - понесен от тревата суха -
пламъкът протегна хищни нокти
и подпали шатрата за гости.
Втурнаха се всички
даровете да спасяват
със метлички, клонки и ведра,
та с усилия задружни
надвиха страшната беда.
От злоба Комарът се задави
и щом повторно сватбарите заспаха,
с жарта отново се захвана.
Но улисан пожара да разпали,
предпазливост всякаква остави
и - че “с огъня шега не бива” -
мъдростта съвсем забрави.
Вятърът смени посоката внезапно
и пламнаха крилата от свила.
В паника се спусна към реката
ала съдбата изненада му поднесе,
скрои му зла шега,
като го запрати право...
в жабешка уста.
Жабата изхълца звучно.
Сладко млясна със уста
и щастлива се засмя.
Изненадана възкликна:
- Господи!
Не бях и подозирала,
че има на света
такива вкуснички неща!
ЗЛАТОТО НА ЛИСКА
Заран-зарани баба Мецана
и кобилица тежка на рамо нарами.
На сладките внучета побърза
каша да сготви,
че щом първи петли пропеят,
подире й ще хукне
гладна потеря.
Стигна реката,
във водата нагази.
Запретна полите,
изплакна очите и
напълни менците.
Тъкмо кобилицата на рамо да вдигне,
тънко гласче до ушите й стигна:
- Бабо Мецо! Съжали се над мен!
Стори добрината, върни ме в реката
и царска ще бъде мойта отплата!
Учуди се Меца, помая,
па надзърна в котлето накрая.
И що да види?
Като мъничка самодива
в него плуваше
златна рибка красива!
- Бре, чедо! Що щеш тъдява? -
възкликна Мецана. -
От тебе, без да те видя,
чорбица щях да направя!
- Пусни ме, бабо, да плувам на воля! -
отново рибката се замоли. -
Моят дом е в реката!
А за отплата мечата ти бърлога
ще напълня със злато!
- Че-е... То-о, да те пусна! -
замисли се баба Мецана. -
Ала за какво ми е златото пусто?
Не искам бабините мечета
чорбаджии да стават!
Ами, я да помисля...
Щом като умееш такива неща,
къщата ми в кошер,
пълен с медец, да превърнеш,
би ли могла?
Обеща й рибката,
а Меца в реката я пусна
и забърза към къщи -
да сготви кашичка вкусна.
Стигна дома си, па затърка очите.
Брей, да се не види! Ама че чудо!
Палавите мечета наоколо тичат,
а медец от покрива й
надолу се стича!
Просълзи се от радост Мецана
и де-що имаше делви
с медеца да пълни захвана.
Ала дочу новината хитра Лисана,
отиде й на гости
и отдалеч я подхвана.
Захвали мечетата и тъй се подмаза,
че Меца от игла до конец
си всичко разказа.
Но щом за златото думата стана,
Лиса наостри ушите.
Извини се, че бърза,
па плю си на петите
и дим да я няма.
Извади от килера прашасала делва,
за опашката я привърза
и до вира приседна.
А щом рибката зърна,
замахна със нея
и с водата я гребна.
- Моля те, пусни ме! -
замоли се тя на Лисана. -
Виж ме, колко съм мъничка,
а ти - колко голяма!
- Брей! - изсмя се Кумицата. -
Та ти си била голяма умница!
Всяка изречена дума
от тебе струва жълтица!
Я, бързо алтъните давай,
че ей сега ще те лапна
и от теб, хубавице,
не ще оставя дори и костица!
- Щом тъй искаш - нека да бъде! -
рибката каза смирено.
От тука нататък
всичко, което докоснеш,
нека блести позлатено!
Зарадва се алчната Лиска.
Златната рибка в реката върна
и делвата да вдигне поиска.
Ала щом я докосна...
тя в златен котел се превърна!
Тежко запъшка Лисана
и да го тътри към къщи захвана.
Най-сетне, цялата в пот обляна,
портата налегна,
ала и тя заблестя - от злато изкована.
Ха сега, де! Що да стори?
Вратата стана толкоз тежка,
че сама не може да си отвори.
На помощ й се притече верният комшия,
пладнешкият разбойник - Вълчо харамия.
Втрещи се стъписан
и от имането сащисан,
зина от почуда и ченето му увисна.
Зарадван, лисицата прегърна
и - както беше зинал -
в златен идол се превърна...
А вестта
за страшната дарба на Лиса
обиколи гората -
животните слиса.
И всичко живо
хукна да се спасява,
че никой не искаше
статуя златна да става.
Оттогава
Лисана като сянка броди из гората
и котела неуморно тътри по земята.
А вечер, щом планината утихне
и последният полъх на вятъра
в листата затихне,
тътенът от казана оглася пропасти,
отеква в чукари
и стряска съня
на горските твари.
Една нощ и аз го чух,
и защо ли си помислих,
че ние, хората, на Лиска
все повече заприличваме?
Огледам ли се по-внимателно,
толкова много глупци откривам!
Не мога да се начудя
на възторга им безкраен,
щом на Златния телец
пред лицето застанат.
И всеки път едно и също става?!
Оплакне ли някой очите в имане -
завинаги ослепява
и със златни пранги...
самичък се оковава!
БОЛЯРИНЪТ ЕЖКО
Веднъж на паша стар козел
в планината се изгуби,
а чанът, вързан на врата му,
цялата гора разбуни.
Тюх, да се не види!
По коя пътека да завие?
Все по-страшно става
в старата кория!
И сърцето му подскочи,
щом чу да стъпва някой тежко.
Що да види? Пътя му препречи,
с броеница във ръка,
чорбаджи Ежко.
- Ежко чорбаджи! – пръчът се замоли. -
Би ли ми показал пътя за към село!
Скоро ще настане непрогледна тъмнина,
а вълците обичат козя пастърма!
Хитро го изгледа Ежко чорбаджи,
броеницата заниза, па присви очи.
Почеса се замислен зад ухото,
че брадата на козела
хвана му окото.
"Брей, да се не види! -
каза си наум. -
Да имах хей такваз брада,
на всяка сватба ще ме канят
да им бъда кум!
Може да съм дребен, пък и вече стар,
но с нея ще замязам
на сайбията на цялата гора -
Великият боляр!
Я да видя колко е курназ?
Към кошарите ще го упътя,
но преди това ще го обръсна -
хващам се на бас!"
- Ами-и... да ти помогна, друже!
Че що да не го сторя? -
ежът бавно заговори.
В гората всяко камъче познавам
и всичките животни тука знаят,
че даром нищо никому не давам!
Какво да ти поискам във отплата?
За услугата, която ме помоли,
ще трябва да платиш с брадата!
Склони козелът - що да прави?
Замръкне ли в гората,
вълци ще го сдавят!
Разбрал в коя посока да поеме,
към селото се спусна той посрамен,
а на чорбаджията
си четина остави.
От сделката доволен,
ежът тури си брадата.
Зарадван, припна към реката.
С новата премяна
нетърпелив да се огледа,
пристъпи до вира наблизо
и от брега надолу се наведе.
Но натежа му пустата брада
и - цоп! - в дълбокото със вирнати крака.
Зина за помощ чорбаджи Ежко,
че на козела брадището
натежа като камък,
заплете се в коренища...
Дочу виковете му и притича Лисана
с кобилица тежка, с менци на рамо.
Бакърите хвърли, запретна ръкави,
па за краката го хвана
и от бедата избави.
- Бре, Ежко! - закиска се Лиса.
Кой ми те, чорбаджи,
тъй коландриса?
Кой ми ти спретна тази шега,
та тури на педя бодли - лакът брада?
Засрами се чорбаджи Ежко
и от водата изкашля се тежко.
Помогна на Лиса
менците да вдигне,
сви се на топка,
по пътеката се търколи
и виторогия ни познайник
бързо настигна.
- Извинявай, друже! -
провикна се отдалече. -
Вземи си отплатата -
не ми трябва вече!
Пошегувах се с тебе,
поисках да се посмеем,
ала дордето ти обясня,
ти хукна към село.
Прости за шегата - грубичка стана,
връщам ти четината
в реката изпрана!
Зарадва се пръчът,
надяна брадата доволен
и в козето стадо се шмугна
щастлив, че е избегнал позора.
Оттогава,
щом чанове чуе да пеят в гората,
Ежко в дупката скача
и се заравя в листата.
Носа си не смее дори да покаже,
че с алчността си
за присмех стана
и на свраките даже.
ЛОЗА И ХМЕЛ
Лозичката и Хмелът
като добри съседи заживели
и с песните си чучулиги и врабчета
приятелството им възпели.
Сред гора от пъстри хризантеми
лозичката снага извила,
нагиздила се с цветчета на букети
и в премяна пищна се увила.
Хмелът пък така се разлудял,
че листа като криле разперил,
по земята все пълзял, пълзял...
Стигнал той невиждани размери,
но изцапан бил със кал!
- Хей, съседке! -
едно утро Хмелът се провикнал. -
Позволи ми, моля те, да те прегърна
и тъй, до теб изправен,
слънцето да зърна!
- Заповядай, братко! -
съжалила го Лозата,
клонките навела
и разтворила листата. -
Ела и прегърни ме!
Ако не си помагаме със радост,
какви съседи сме тогава?
Место под слънцето за всеки има!
Ще те помоля само
щом гроздето, с което,
скоро аз ще се накича,
със сладък сок се поналее,
да отстраниш листата си от него -
да може бързо да узрее!
Благодарил й Хмелът, па я прегърнал
и в дърво голямо се превърнал.
Усукал се около снагата й тъй здраво,
че едва дишала горката.
И ето - лятото дошло,
прекрасни плодове се нароили,
ала Хмелът - вместо да отстъпи -
украсил се със шушулки
като коледни дрънкулки.
- Пусни ме вече, братко! -
задъхана му казала Лозата. -
Настъпи време гроздето да зрее.
Отдръпни си, моля те, листата!
- Я по-добре кротувай! -
Хмелът се закискал. -
Ядосаш ли ме,
тъй здраво ще те стисна,
че от гиздава асмица
ще станеш бивша хубавица!
Посърнала горката, залиняла,
пожълтели й листата,
а гроздовете - тъй и неузрели -
почнали да капят.
Тъй зърнала я мъдрата Къртица
и съжалила Лозата мъченица.
На помощ бързо се притекла
и корените срязала на Хмела.
Най-сетне си отдъхнала Лозата,
за помощта сърдечно й благодарила,
изтърсила изсъхналата плява,
разкършила снагата самовила.
И станала асма за приказ,
истинска лозница - хубавица,
а щом репей зърнела да се навърта,
на помощ викала Къртицата.
Всяка есен за награда
със сладко грозде я дарявала,
а тя със радост го приемала -
дълбоко под земята го заравяла.
Когато зимата се развилнявала,
в топлата си дупка донасита си похапвала.
А щом пристигали на гости внучетата й,
с вкусно сладко ги гощавала
и приказки омайни им разказвала.
Защо ли ви поднасям тази притча?
Ами, да - защото поуката във нея
много ме привлича!
Ще се съгласите с мен, нали,
че с постъпката си Хмелът
на нас, хората, прилича?
В стремежа място под слънцето да намерим,
забравяме, че всички сме чеда на Бога,
и вместо да се радваме на любовта Му,
давим се във безпричинна злоба.
Стъпваме си по главите,
тънем в простотия,
мачкаме мечтите си -
като зеленчук в туршия.
И все се чудя на тази дивотия,
в която сме затънали до шия -
подадеш си за помощ някому ръката,
той с благодарност я поема,
ала щом се посъвземе
и глад го поналегне,
забравя, че ти е длъжник...
Дордето се усетиш,
внезапно се извръща и ти отхапва
ръката чак от лакът!!!
ВЕРНИ ПРИЯТЕЛИ
Насред полето, в стара кошара,
кокошки да завъди науми си Овчарят.
Впрегна каруцата, отиде на пазара
и ярка носачка оттам си докара.
Но тя излезе безкрайно мързелива,
вечно гладна и страшно свадлива.
Разбра сиромахът, че е сбъркал в подбора,
па я пусна на воля да щъка из двора.
За коледната трапеза реши да я пази,
а Шаро нарочи за неин гавазин.
Есента отмина и настъпи зима.
Под бяла къделя заспаха житата
и в коледни дрешки премени се гората.
А на двора от голяма крина
кокошката лакомо просо кълвеше
и лютата зима неспирно кълнеше.
Ето че отнейде врабче долетя,
поздрави я учтиво и разпери крилца.
- Извинете, госпожо! - поклони се мъникът
и в пълната крина отдалече надникна. -
Гладно съм, от глад умирам,
а храна в снега трудно се намира.
Разрешете ми на мен, горкото,
да си клъвна малко от просото!
- Гледай ти, какво нахалство! -
ярката му се присмя.
Нима съм длъжна с циганета да деля
без туй оскъдната храна?!
Я, да ми се махаш от главата,
че ей сега ще се простиш с перата!
Натъжи се дребосъчето, надалеч отлетя
и затърси трохички в дълбокия сняг.
Ала дочу ги Шаро и му трепна сърцето,
измъкна се навън и повика врабчето.
- Слушай, приятелю! - рече му тихо. -
Иди в гората при хитрия Лиско!
Предай му, че веч' остарявам
и че за всички злини,
досега що е сторил,
от сърце му прощавам!
Едно време в селото
всички кокошки натръшка
и за тази злодейска постъпка
отдавна бях взел го на мушка.
Кажи му, че - от Господаря прокуден -
надалеч заминавам
и че кокошарникът в двора
без пазачи остава!
Замисли се юначето, па го послуша,
полетя със заръката и на Лисан
Шарови думи подшушна.
А той се зарадва, затегна навуща
и измъкна от раклата чувала хайдушки.
Към кошарата припна чевръсто,
под оградата дупка изрови набързо
и преди ярката да усети бедата,
за гушката я пипна и пъхна в торбата.
И ето че по утро първите петли пропяха,
а кокошката я няма -
потънала е сякаш вдън-земята.
Търси я овчарят, търка очи сиромахът
и... Дявол да го вземе! Що да види -
пазачът й сладко дреме,
в снега лисича пъртина,
а вятърът разнася пухкава перушина.
- Брей! - на жена си каза тогава. -
Софрата за Коледа празна остана.
От туй куче файдата каква е,
щом нито ни пази, дори и не лае?
Довечера ще го застрелям!
Ще го нахраня със джепането,
че само из двора безцелно се шляе!
Ала дочу ги Врабчето,
изтръпна горкото, сви се сърцето му.
Без да се мае, разпери крилцата
и като вихър полетя пак към гората.
Пред Лисковата дупка
отвисоко се тръшна,
отъркали се в снега
и започна да пъшка.
Отвътре Лисан страхливо надникна
и госта си зърнал, изненадан възкликна:
- Бре, Врабчо! Що се въргаляш тъдява?
Акъла ми изкара! Защо вдигаш таз' врява?
- Оле-ле, Лиско! – мъникът занарежда,
завайка се клето,
па сякаш строшено
провисна крилцето. -
Тъкмо да си клъвна малко от зрънцето,
погна ме един огро-о-мен тлъст петел.
Овчарят вчера от пазара го е взел.
Накълва ме жестоко,
па ми счупи крилото!
Подскочи от радост Лисан за новината
и от раклата отново извади торбата.
Над чело нахлупи ниско калпака
и с лапи засука кръвнишки мустака.
Към овчарника веднага препусна,
а врабецът при Шаро бързо се спусна.
Откри го кокал да глозга,
под каруцата легнал,
и що чул е, и каква опасност го дебне
му тихо пошепна.
Стресна се Шаро, заряза обяда
и в купата слама задебна в засада.
И щом Лиско се вмъкна във двора,
с ръмжене внезапно му скочи отгоре.
Сграбчи го здраво, отне му чувала,
напъха го в него - силен кат' хала.
Ето че ядосан нахълта Овчарят,
страшната пушка на рамо нарамил.
Спря се сащисан и зазяпа борбата -
как верният му приятел
е затиснал бохчата,
а лисича опашка от нея
като риба на сухо се мята.
"Брей, каква щях да я свърша?!" -
хвана се той за главата,
па вдигна чифтето и пушна в торбата.
След туй за награда
поднесе на Шаро щедра вечеря,
а той да похапне от всичко
едва сили намери.
Покани на пира и Врабчо пернати
заедно с цялата му челяд крилата.
Оттогава,
щом на гости му дойде врабчето,
кучето на всички кокошки
отнема храната,
дори на прасето.
И докато то не напълни
малката си гушка,
всичко, що щъка из двора,
гони и тръшка.
И за вярната им дружба полетя новината,
обиколи кошарите, разнесе се по селата,
старците смая и очарова децата.
А когато Божик настана,
весели, румени коледари
на Шаро от сърце подариха
наниз от сладки краваи.
Не забравиха и Врабчо -
тази мъничка, вярна душица.
На него поднесоха крина,
пълна със сладка пшеница.
Чудеха му се всички -
и голямо, и мало -
как всяка вечер
на главата на кучето спяло...
Весела Коледа!
през 2008 г. книга “Хроника на странното”,
преведена от френски и съставена от Мартин Воденичаров.
Подобна лампа била намерена през 1485 г. в гробницата на Тулиопа – дъщерята на знаменития римски оратор Цицерон. Нейният мавзолей се намирал близо до легендарния Апиев път, по който са тръгвали да завоюват света железните легиони на императорите. Лампата горяла в херметически затворено пространство, значи без достъп на кислород, цели 1600 години, осветявайки потопеното в прозрачен разтвор, предотвратяващ разлагането, тяло на млада девойка с дълги, златисти коси. Тя изглеждала като заспала. Монахът Фра Бенедикто, който присъствал на разкопките, записал историята за необичайната лампа. Виждайки нетленната красавица, изглеждаща като току-що погребана, той се прекръстил и зашепнал молитви, за да прогони дяволското видение. Наблюдателният монах забелязал необичаен източник на светлина, а именно металната лампа, която висяла на стената на погребалната камера и горяла със слаба синя светлина.
След като Фра Бенедикто докладвал на кардинала за странната находка, той отишъл да се увери на място в необичайното явление. Но от лампата нямало никаква друга следа, освен малката кука в стената, на която тя висяла при отварянето на гробницата. Никой от иманярите не могъл да обясни кой и кога е похитил това чудо, тъй като вниманието на всички било насочено към прекрасната покойница.
Тайната на вечните лампи
Подобни на лампата на дъщерята на Цицерон светилници са намерени по целия свят, именно на териториите, които са владеели най-високо развити цивилизации от древността. Плутарх твърди, че такава лампа е висяла над вратата на храма на Юпитер-Амон, а свети Августин споменава в своите съчинения за древноегипетската "дяволска" лампа в храма на Венера, която не можела да бъде угасена нито от вода, нито от вятър. Вечно горяща лампа имало и в Едеса (Антиохия) по време на управлението на Юстиниан.
Тя се намирала в защитена от стихиите ниша над градските порти и горяла, съдейки по издълбаната дата на запалването й, повече от 500 години, след което била разбита от войници. Няколко такива лампи били намерени в Англия: най-забележителната от тях се намирала в гробницата на неизвестен привърженик на Ордена на розенкройцерите. През 1401 г. близо до Рим, както съобщават хрониките от това време, била намерена още една вечно горяща лампа, която стояла до саркофага на някой си Полант и пламтяла, ако се вземе предвид датата на погребението, повече от 2000 години. Подобна лампа имало и в безименната мраморна гробница, намерена през 1500 г. на остров Несида в Неаполитанския залив.
Освен в Европа и Средиземноморието, такива лампи са намерени и в индийските, и в китайските храмове, в храмовете на Мемфис, дори в Латинска и Южна Америка. За съжаление, нито една от тях не е била предоставена на учените в целия й вид, но и останките от тях съвсем не приличали на парчета от лампа в обичайния смисъл на тази дума. Но трудностите не спрели изследователите, които искали да разкрият тайната на вечното гориво, а напротив – подтикнали ги към експерименти. Най-простата хипотеза по този повод формулирал ученият йезуит Афанасий Кирхер. Ето какво пише той: "В Египет има богати находища на асфалт и нефт. Хитрите жреци са съединявали с тайни тръби участък от източника на нефт с една или няколко лампи с азбестови фитили. Точно затова тези лампи са горели с вечен пламък!"
За вечно горящите лампи са написани около 200 статии. Възможността да се изобрети гориво, което се възобновява с такава скорост, с каквато изгаря, станала предмет на сериозни спорове в научните среди през средновековието. Единственото, по което си приличали всички хипотези, било твърдението, че фитилите на тези лампи са направени от огнеупорен азбест, наричан от алхимиците "Вълна", "козина" или "саламандрова кожа". Правени са и не малко опити да се добие вечно гориво, но няколкото достигнали до наше време формули не само че не оправдали надеждите на създателите си, но и от съвременна гледна точка звучат доста куриозно.
Все пак вечно горящите лампи са съществували, а неразгаданата им тайна е раждала легенда след легенда. В този смисъл може би е интересно да припомним множеството източни предания за духове, обитаващи именно лампи, и западните легенди за затворени в бутилки духове, които винаги са излъчвали слаба светлина.
няколко откровения на младата българска поетеса
Александра Кинанева, чиято стихосбирка "13 минути"
издателството публикува в края на 2008 година.
Родена на 13-и,
13 минути, след полунощ.
Бързала съм да поема
първия си въздух,
за да срещна... вас.
За да ви попея!
За някои сигурно фалшиво,
за други - доста диво,
за трети непривично,
за мен - на 100 % лично!
Една родопска песен
за душата, за истината
и за красотата. Искам
да я дам... на вас!
Които се срамувате
да се откриете
за красотата на живота.
На вас, които
се страхувате да пиете
от истините на съдбата.
Бела съм, Бела, юначе!
Твоята сестра родна,
Бела съм, Бела, юначе
твоята душа сродна.
И болката ти знам,
и мъката, и искам
истината да ти кажа,
че любовта ти ще запазя
както досега...!
И моята ти давам
в 13 минути – за цял един живот...!
Утро
Кълбо от светлина –
разплита се.
Целувка росна, хладина.
Трамвай събуден пронизва
тишината с писък.
Един живот
остава във нощта.
Утро е...
Животът ни отново тръгва
във ритъма за бъдещия ден.
Достатъчно
Стига ми една прегръдка твоя,
за да те обикна,
стига ми една целувка,
за да се отдам.
И едно Обичам те,
за да съм вярна
във моята любов
на твоята –
докрай!
Оптимисти
- Казват, стари мой приятелю,
че животът бил жесток
и че в него непосилно е
да докоснеш Господ Бог.
- Казват, стари мой приятелю,
че приятелството е игра,
във която се редуват
ту омраза, ту лъжа.
- Казват, пък и даже спорят,
има ли я любовта
и възможно ли е в нея
да усетиш радостта.
- Казват. Нека си говорят!
Ние двама с тебе сме
и били сме, и ще бъдем
на хвърчилото – криле!
13 минути
Бих дала всичко
на целия свят
да те последвам
по пътя ти аз.
Бих взела всичко
от свойта душа
да го поставя в
в твойте крака.
Бих простила
непростимо дори,
за да се видя
в твойте очи.
Бих чакала. Бих и вървяла.
Бих търсила. Бих дала...
За да имам 13 минути,
във които си само мой...
скъпи!
|
© Copyright 2006 - 2009. Издателство ВЕСТА. Всички права запазени. |