Отдолу се чу мощен глас, който се забиваше в ушите като дърводелски свредел:
- Пиетро! Джулиано! Джовани е! Захвърляйте всичко и хуквайте към конете! Насам препускат хората на Дела Ровере!
Пиетро прибра оръжието в ножницата. Джулиано се метна към вратата и изтича нагоре.
- Оседлайте конете! – извика на сънените пазачи.
В просторната стая на горния етаж имаше две легла. Едното беше широко – господарското. Другото бе покрито със сламен дюшек. Там спеше възрастна жена – мавританката, наета от Пиетро.
- Ставайте – извика Джулиано на слугинята, като изрита с крак леглото й. – Вземете само най-необходимото! Донесете го долу! Ще го натоварим на конете.
Панчифика, която спеше върху господарското легло, се събуди и щом видя Джулиано, на лицето й грейна усмивка.
- Сън – протегна се тя сладко-сладко и повтори: – Съ-ъ-ън!
Медичи притича до нея, грабна роклята й от стола, кутията с любимите й бижута и изящен фламандски молитвеник, чиято подвързия Да Винчи бе направил по поръчка на Джулиано. Той събра всичко във вълнено одеало и го върза на възел.
- Ще трябва да изчезнем много бързо. Ще се насочим към Брего, почти ще летим – нежно каза на девойката, за да не я изплаши.
Стаята тънеше в тъмнина. Различаваше само дребната и лека фигурка на Панчифика по бяла нощница.
Тя изплашено прегърна Джулиано през врата:
- Страх ме е! Не искам!
- Налага се, Конди, налага се – повтаряше Медичи, като трескаво покриваше раменете на Панчифика с избродираната й наметка с качулка и гъст дантелен воал. След като се убеди, че не се виждат нито лицето, нито косите на девойката, Джулиано я вдигна на ръце като детенце. Тя заплака и започна да се съпротивлява. Слугинята грабна вързопа, събран от Джулиано, и още някакви вещи в брезентова торба.
Навън виковете се бяха засилили. Чу се странно дрънчене. До тях достигна неприятното звънтене на остриета. На Джулиано му се стори, че чува гласа на Чезаре.

Стигнал до двора, Джулиано едва не припадна от разяждащия дим. Надолу по улицата – там, където тя се стесняваше, а ъглите на домовете образуваха нещо като гърло на шише – се водеше битка. Верните на Чезаре войници спряха отряда на Дела Ровере, който имаше числено превъзходство. Стражите на Борджия бяха запалили талигите, оставени пред магазинчето за платове, и бяха преградили с тях прохода. Димът им служеше за маскировка. Противникът не можеше да се досети за маневрите, които въртяха под носа му.
От другата страна, където тясната криволичеща уличка извеждаше към дома на Медичи, мъртвешки бледият, все още несъвзел се от отровата Чезаре ожесточено се биеше с група наемници, облечени в цветовете на Железния кардинал. (Това е прякорът, даден на кардинал Джулиано Дела Ровере, станал през 1503 г. папа Юлий ІІ и получил след сражението при Камбри псевдонима Грозни. Наемниците му се обличали в червено, бяло и жълто. - Бел. ред.)

Пиетро защищаваше гърба на Борджия. Джулиано забеляза, че брат му държи меча в лявата си ръка, а окървавената дясна притиска към тялото, държейки с пръстите си дълга кама с главата на Горгона върху ръкохватката. В острието на кинжала имаше празно улейче, а в ръкохватката – колбичка с отрова. Достатъчно бе съвсем слабо убождане, за да бъде убит силен и як мъж.
Изглежда кардинал Дела Ровере бе решил да се отърве само за една нощ от всичките си врагове накуп. Войниците му все настъпваха и настъпваха, а тук-там сред дима се мержелееха ярките петна на наемниците.
- Джулиано! – от тъмата се появи Джовани Медичи, който не можа този ден да стане папа.
Той странно се привеждаше в седлото, притискайки с лакът корема си. Неговата копринена червена кардиналска дреха бе изподрана и изгоряла откъм десния хълбок. До него вървеше секретарят му – Бернардо Бибиена. С едната си ръка стискаше поводите на своя кон, а с другата удържаше още два.
Джулиано намести Панчифика в седлото и веднага скочи върху гърба на другия кон.
- Ранен ли си? – попита той брат си.
- Не само аз – последва отговор. – Препускай, Джулиано! По Стария път към портите на Август! Ако ви настигнат, убий я! ТЯ не бива да попада в ръцете на Дела Ровере! Разбра ли?! Ние ще ги задържим тук, а после ще се разпръснем из града! Поне някой от нас ще се спаси и ще те намери!
Слугинята се щураше като кокошка натам-насам из кълбата дим. Бе захвърлила вързопите на земята, след като бе извадила само молитвеника на Панчифика. С див, нечовешки вопъл тя се вкопчи в конското стреме и натика книгата в ръката на своята господарка.
В ръката на Джулиано изсвистя камшик. Девойката извика и се притисна към гривата на тънкокракия арабски жребец, който запрепуска в галоп. Ездачите прелетяха покрай форумите и вече бяха завили към Пантеона, когато внезапно иззад ъгъла пътя им пресече конен отряд. За късмет Рим потъна в гъст полумрак и преследвачите не забелязаха веднага своята плячка.
- По дяволите! – изруга Джулиано.

Всички ездачи носеха жълто-бяло-червени ленти – цветовете на Дела Ровере. Ръката на Джулиано се протегна към кинжала. Той се обърна. Панчифика опита да му се усмихне, но в широко разтворените й очи бе застинал ужас.
Внезапно някакъв кръгъл предмет се изтърколи от уличката на площада – направо под краката на ездачите. Известно време не помръдна, а после започна да се върти бясно, като изпускаше кълба миризлив жълтеникав дим и снопове искри. Джулиано се закашля. Очите му се насълзиха. Не се виждаше нищо на разстояние една протегната ръка.
Той чу как Панчифика киха и хленчи от страх.
След миг някой хвана юздите на коня му. Джулиано измъкна кинжала.
- Тихо! – чу познат глас.
Пред него стоеше Да Винчи. Той мълчаливо протегна на Медичи мокра кърпа и с жест му показа, че трябва да я притисне към носа си. Подобна кърпа подаде и на девойката.
После възседна коня си и махна на Джулиано да го последва.
Свиха в тясната уличка.
- Ще се наложи да оставите конете – каза Леонардо. Очите му бяха студени като лед. – Насам.
Спряха край къща, която по нищо не се отличаваше от другите. За основа й служеха стените на някаква антична постройка. Влязоха и почукаха на първата врата вдясно. Отвори им плешив монах францисканец. Той мълчаливо погледна Леонардо, после Джулиано и накрая девойката. Без да каже дума, ги пусна вътре.
По средата на стаята зееше отвор. Надолу водеше стълба.
- Слизайте! – нареди им Леонардо.
Усмихна се на изплашената Панчифика. Умееше да различава настроенията й, макар никога да не му бяха показвали лицето й – тя винаги беше в кастилска наметка или с арабско фередже.
- Върви, не се страхувай – рече той. – Ще ти покажа подземния град.
Девойката закима радостно. Харесваше й този висок и красив мъж. Той й бе подарил интересна книжка с много картинки и гатанки. Веднъж Джулиано й бе разрешил да разгледа ателието му. Там тя видя безброй странни предмети. Най-много я впечатлиха незавършените картини и ескизите. Тя тайно си мечтаеше Да Винчи да нарисува някога и неин портрет. Върху всичките му рисунки жените изглеждаха толкова красиви...
- Защо ни помагаш? – попита Джулиано.
- По заповед на херцога – лаконично отвърна Леонардо и запали една факла. Пламъкът беше странно ярък и малко червеникав.
Когато се спуснаха долу, Джулиано с учудване установи, че краката му стъпват по павиран път.
- Къде отиваме? – попита той, като боязливо се оглеждаше на всички страни.
Сякаш се бе озовал в кошмарен сън. Леонардо ги водеше през подземния Рим! По своите очертания той повтаряше горния град, тъй като по-голямата част от постройките му бяха изградени върху основите и стените на онези сгради, които съзерцаваха сега очите на Джулиано. Само че вместо небе наоколо имаше корени на дървета, които се спускаха в това подземие от тъмата.
Да Винчи вървеше уверено, сякаш често минаваше оттук.
- Откъде познаваш този път? – попита Джулиано.
- От Овидий – спокойно отговори инженерът. – От строфите, когато героят отива при своя възлюбен. Той подробно описва маршрута си и разказва какво вижда. Когато прочетох за първи път текста, веднага си представих това място в Рим. Над нас е рибният магазин, завоят, фонтанът и развалините на храма на Афродита. Защо веднага си спомних за тези улици? Заради особеностите на строителството – планът на съвременния Рим си е останал като преди, променил се само видът на сградите. Разположението им обаче е същото, каквото е било по времето на Цезар. Този път ще ни изведе направо към портите на Август, където ви чака отрядът на кардинал Джовани. Войниците ще ви съпроводят до Милано.